dark chest of wonders

понякога е наистина смешно как хората се опитват да въведат ред. в жилището си, в живота си, в света. или поне нещо, което по тяхната дефиниция е ред. и не е смешно намерението им да подрерят, а вярата, че подредбата ще трае. интересно е защо този ред е толкова нетраен и крехък. може би защото трябва да бъде поддържан от същите хора, от които е създаден, а пък техните мисли, чувства и действия - това от което са изградени един вид - не са в ред непрекъснато. способен ли е човек, който сам по себе си е извън ред, да въведе ред около себе си?.. едва ли.

почти забавно е как някой подрежда бюрото си за 5-ти път в един ден. знам, че аз го правя. създава ми някакво излюзьорно чувство за контрол над нещата. все пак, щом имам власт над предметите в стаята си, над мръсните чинии и над боклука,  значи имам силата да подредя и живота си. да го побера само и единствено в собствените си намерения, власт и контрол, и никой друг да не е способен да му влияе? или?.. щом леглото ми е оправено, дрехите за утре приготвени, значи нищо не може да попречи на плановете ми за деня..или? наивничко, но реално зараждащо се чувство. и истината е, че хората се нуждаят от него. 

СИГУРНОСТ. може би една от най-фундаменталните човешки нужди. да знаеш, че има къде да се прибереш, че лампата ще светне когато натиснеш ключа, че ще има храна в магазина, че еди-какво-си, че еди-що-си..  а всъщност нито едно от тези неща, в чиято устойчивост и непроменливост бихме могли да се закълнем, не е сигурно и една десета от това, което смятаме. всъщност, всичко се крепи на нашата вяра, която в главата ни се е превърнала в качество на хората и предметите около нас, правейки ги измамно стабилни. сигурни.

може би следният диалог ще илюстрира по-добре идеята:

“- случвало ли ви се е да карате по двупосочен път с кола?
- разбира се. защо?
- път, по който само една тънка жълта линия ви дели от всички хаховци, пияници и изроди от другата страна на пътя?
- да.
- какво ви гарантира, че колите, идващи срещу вас, ще останат от тяхната страна на жълтата линия?
- нищо.
- как тогава се наемате да минавате по този път всеки ден?
- ами, просто трябва да вярваш. да се довериш. няма друг начин.
- аха, така значи…”

можем да направим единствено това, което зависи от нас. а в повечето случаи то е само половината. другата половина зависи от нещо, някой друг. това е плашещо, нали?
така вече желанието да добием някакъв контрол, бил той незначителен или илюзьорен, става разбираемо. разбираемо става защо някои хора полудяват когато дори най-малкото нещо излезе от плановете или графика. на някакво подсъзнателно ниво със сигурност осъзнаваме колко малко зависи от нас и колко е глупаво дори да се опитваме да сложим ред. в природата има нещо подобно, но не е съвсем ред, поне не този вид, който ние познаваме и предпочитаме. в природата има по-скоро баланс. 

може да звучи налудничаво, но умерената неподреденост също е вид ред, също може да е полезна, и не е задължително липса на контрол. мисля, че имаме нужда и от малко хаос, за да оценим реда, или поне за да имаме възможност още веднъж да подредим и да вземем контрол. поне за малко..

през последните дни правя отчаяни опити да заговоря на приличен език или с други думи да се очовеча малко. причината е, че наскоро стигнах до плашещото заключение, че рядко мога да изразя емоциите си без употребата на лека категория псувни и други полезни нецензурни думички. стана ми леко гнусно от себе си. изведнъж реших, че съкращения като “кво, тва, ся, кви, мноу, шсе”, определения като “яко, фецко, супер, мега” и обръщенията към членове на нечие семейство, не отговарят особено на личността за която се имам.

помня как веднъж една наглед обикновенна жена ми направи огромно впечатление с нещо съвсем простичко. бях злочест гост на “Пирогов” преди някакви си 3 години, когато в моята стая доведоха момиче със счупен крак, придружено от майка си. двете чакаха решението на лекарите, и през това време майката се обади у дома да осведоми семейството. порази ме речта на тази жена. тя говореше спокойно, с ненатрапчива интонация, без репчене, нерви или досада. обясняваше всичко подробно и ясно. но не това беше поразителното. през целия й телефонен разговор не чух една паразитна дума, една пауза запълнена с “ъъъъъъъ, мииииии, аааааа”, никакви модерни съкращения или побългарени чуждици. не използваше “смисъл, нали, таковата” по 5 пъти в изречение. не говореше на меко или на какъвто и да било друг диалект. просто звучеше красиво. и не защото е използвала кой знае какви думи, напротив - говореше простичко, но с български думи и на книжовен, но съвременен език. другата изненада беше, че жената идваше от провинцията. не можех да не я попитам откъде е след това невиждано явление. за жалост не помня града, но се оказа, че е учителка. това вече е разбираемо. но при все ненадминатата образованост и самочувствие на софиянци, дотогава не бях чувала такава чиста и красива реч.

удивително е как мигновенно те изпълва някакво уважение към хора, които се изразяват точно, ясно, просто, възпитано и книжовно, без да са надути. като си припомня, въпросната жена излъчваше висока култура не само с говора си. беше облечена чисто и спретнато, не беше припряна или нервна и не дразнеше по никакъв начин.

удивително е също колко рядко се срещат вече подобни хора, и че в 21ви век е способна да ни стресне простичката образованост в действие. но съм убедена, че осъзнае ли се малко човек и наложи ли си да се очовечи, то това е напълно възможно. 90% от поведението ни е съставено от навици. навиците могат да се променят чрез самонаблюдение и промяна в мисленето и разбира се, малко усилие.

продължавам с опитите.

интересна мисия пое денят ми вчера. съвсем сам.
бях си легнала много късно…толкова късно, че беше вече рано. не успявах да се натикам в никой сън, затова светнах една нощна лампичка и дръпнах една книга от секцията. неотдавна създадох една купчинка “започнати и недопрочетени книги” - десетки книги, които съм започнала и оставила в последствие, просто защото не съм смогнала да чета 6 книги наведнъж. грабнах си една, от която ми оставаха  50-ина страници. досега не бях използвала книга като средство за заспиване, но подейства.

на сутринта реших да се заема с унищожаването на тази безславна купчинка книги. довърших първо среднощната книга… някъде на предпоследната страница прочетох едно изречение, което ме потресе. беше точно това, което имах нужда да прочета, някакъв отговор на въпрос, до който дори още не си бях задала, но който ме тормозеше отскоро…това потвърди убеждението ми, че всяка информация, човек или събитие идва при теб тъкмо когато имаш нужда от него…тъкмо в точния момент когато сетивата ти са достатъчно отворени за да го възприемат…тъкмо когато мислите ти са насочени в съответната посока. сигурна съм, че преди около 3 години, когато всъщност започнах тази книга, това изречение не би ми направило такова впечатление..
ето го и него:

               ” Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава,
                  когато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който
                 ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва
                да се прояви - свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила,
                без да ни позволява да спрем.”

няма да се впускам да го анализирам. предполагам, че всеки може да намери нещо различно в него. а пък и твърде лесно може да бъде изтълкувано погрешно. харесва ми да си мисля, че съм успяла да го разбера достатъчно, че да го осмисля и да е имало някакъв ефект..

този случай е една от много причини да гледам на книгите като на съкровищница, пълна не с богатства, който лесно се харчат, а напротив - такива, от които колкото повече взимаш, толкова повече се множат и разпространяват..